Hiob 7 | Библия, синодално издание

1 Не е ли изпитание земният живот на човека, и дните му не са ли като дни на наемник? 2 Както ратай копнее за сянка, и както наемник чака края на работата си, 3 тъй и аз получих за дял суетни месеци, и тъжовни нощи ми са отброени. 4 Кога лягам, думам си: кога ще стана? А нощта се провлича, и аз се обръщам, докле ми омръзне, дозори. 5 Тялото ми е покрито с червеи и прашни струпеи: кожата ми се пука и гноясва. 6 Дните ми летят по-бързо от совалка и се свършват без надежда. 7 Спомни си, че животът ми е духване, че окото ми не ще се върне да види добро. 8 Не ще ме види окото на оногова, който ме е видял; Твоите очи са върху мен, – а мен няма. 9 Разредява се облакът и изчезва; тъй слезлият в преизподнята не ще излезе, 10 не ще се вече върне в къщата си, и мястото му не ще го знае вече. 11 Затова няма да сдържам устата си; ще говоря в утеснението на духа си; ще се оплаквам в горчивината на душата си. 12 Нима съм море или морско чудовище, та си поставил Ти стража над мене? 13 Кога си помисля: „моята постелка ще ме утеши; моето легло ще отнесе тъгата ми“, 14 Ти ме плашиш със сънища и с видение ме ужасяваш; 15 и душата ми желае по-добре да се прекрати дишането, по-добре смъртта, нежели да се спазят костите ми. 16 Омръзна ми животът. Няма вечно да живея. Оттегли се от мен, защото дните ми са суета. 17 Какво е човек, та толкова го цениш и обръщаш върху него вниманието Си, 18 посещаваш го всяка заран, изпитваш го всеки миг? 19 Кога ще ме оставиш, кога ще си идеш от мене, кога ще ми дадеш слюнката си да преглътна? 20 Ако съм съгрешил, какво да сторя за Тебе, о, Бдителю над човеците! Защо си ме поставил противник на Себе Си, та дотегнах и на мене си? 21 И защо да ми не простиш греха и да не снемеш от мене беззаконието ми? Защото, ето, аз ще легна в праха; утре ще ме подириш, а няма да ме има.

Верен

1 Животът на човека на земята не е ли воюване, и дните му не са ли като дните на наемник? 2 Както слуга, който жадува за сянката, и както наемник, който очаква заплатата си, 3 така и на мен се паднаха месеци на суета и ми се определиха нощи на страдание. 4 Когато си лягам, казвам: Кога ще стана и нощта ще отмине? И ми омръзна да се обръщам до зори. 5 Плътта ми е покрита с червеи и буци пръст, кожата ми се пука и гноясва. 6 Дните ми са по-бързи от совалка на тъкач и чезнат без надежда. 7 Помни, че животът ми е дъх! Окото ми няма вече да види добро. 8 Окото на онзи, който ме гледа, няма да ме види вече; очите ти са върху мен, а мен ме няма. 9 Както облакът се разсейва и изчезва, така и слизащият в Шеол няма да се изкачи обратно. 10 Няма вече да се върне у дома си и мястото му няма вече да го познае. 11 Затова и аз няма да въздържа устата си; ще говоря в притеснението на духа си, ще се оплаквам в горестта на душата си. 12 Море ли съм аз, или морско чудовище, че поставяш над мен стража? 13 Когато кажа: Леглото ми ще ме утеши, постелката ми ще облекчи оплакването ми. – 14 тогава ме плашиш със сънища и с видения ме ужасяваш, 15 така че душата ми предпочита удушване и смърт, вместо тези мои кости. 16 Дотегна ми; не искам да живея вечно. Остави ме, защото дните ми са суета*. 17 Какво е човек, че го възвеличаваш и насочваш сърцето си към него, 18 и го посещаваш всяка заран, и го изпитваш всеки миг? 19 Докога няма да отместиш погледа Си от мен и няма да ме оставиш, колкото да преглътна слюнката си? 20 Ако съм съгрешил, какво съм ти направил, Наблюдателю на хората? Защо си ме поставил за Свой прицел, така че станах бреме за самия себе си? 21 И защо не прощаваш престъплението ми и не отнемаш беззаконието ми? Защото сега ще легна в пръстта и ще ме потърсиш, но няма да ме има*.

Hiob 7 | Библия, синодално издание Верен